„Хуан-ди Ней Цзин“ („Канон на Жълтия император за вътрешното“) или „Ней Цзин“ („Канон за вътрешното“) е основополагащият трактат в традиционната китайска медицина. Неговите най-древни части са били написани вероятно в началото на епохата на Сражаващите се господарства, но формирането му като цялостно съчинение станало едва в 3-ти век пр. н. е.
Трактатът се състои от две части – „Су вень“ („Въпроси за простото“, „Най-простите въпроси“) и „Чжень цзин“ („Канон за иглоубождането“), преименуван през 8-ми век от н. е. на „Лин шу“ („Ос на духа“).
И двете части са изградени под формата на диалози между полулегендарния император/ прародител Хуан-ди (управлявал между 2698 и 2598 година пр. н. е.) и медицинските му съветници, най-вече Ци Бо и Лей-гун.
Съдържанието на „Хуан-ди Ней Цзин“ е хетерогенно и отразява различни медицински традиции. В него се обобщава опитът на древните лекари, за чиито последователи той се превърнал в учебник и дори истинска енциклопедия. Значението му за развитието на китайската медицина може да се сравни единствено с древногръцкия „Хипократов сборник“ или с „Канон на лечебната наука“ на средноазиатския медик Ибн Сина (Авицена).
За пръв път за „Хуан-ди Ней Цзин“ се споменава в „Хань шу“ („Книга за (епохата на) Хань“), написана от Бань Гу, който посочва, че трактатът се състои от 18 свитъка. През 3 век на него са се позовали Чжан Чжун-цзин“ в „Шан хань лунь“ („Съждения за трескавите състояния / за вредата от студа“) и Хуанфу Ми в „Чжень цзю цзя и цзин“ („Канон за началата на иглоубождането и обгарянето“). След това в продължение на няколко столетия се смятало, че „Хуан-ди Ней Цзин“ е изгубен. В 8-век императорският лекар Ван Бин някакси го открил, възстановил го, написал коментарно предисловие, а вероятно и някои допълнения.
В този си вид „Хуан-ди Ней Цзин“ бил издаден от него в 762 година. Всяка една от двете части на това издание била разделена от Ван Бин на 24 свитъка и 81 параграфа.
По време на управлението на Шень-цзун (1068-1085) по императорска повеля „Хуан-ди Ней Цзин“ бил редактиран отново и издаден с коментари от Гао Бао-хен и Линь И.
В „Хуан-ди Ней Цзин“ са отзаени натур-философските представи от до-циньския период, на база на които била сформирана теорията за човешкия организъм, неговото функциониране в състояние на здраве и за лекуването.
Фундаментални за „Хуан-ди Ней Цзин“ са концепциите за ци, за противоположностите инь и ян, за трите основи (сань цай) – Небе (тянь), Земя (ди), Човек (жень) и за „петте стихии, движения или елемента“ (у син).
Смятало се, че противоположностите инь и ян проникват организма на всичките му структурни нива. Например, кръвта и секреторните течности били разглеждани като прояви на силите инь, а вдишваният въздух, разливащ се в потоци по специални канали в тялото (мо) – на янските сили. Някои органи се класифицират като янски, други – като иньски.
В частност, на такава класификация подлежат „главните“ вътрешни органи: петте органа-цзан („съкровищници“, паренхимни органи) – черен дроб, сърце, слезка, бял дроб, бъбреци – са отнесени към категорията „инь“, а шестте органа-фу („работилници“, кухи органи) – жлъчен мехур, тънко черво, стомах, дебело черво, пикочен мехур и „троен нагревател“ (сань цзяо) – към категорията ян.
Предназначението на органите-цзан е да „съхраняват“, а на органите-фу – да „преработват“ ци.
Съгласно триадата сань цай, включваща две полярни (горна и долна) „основи“ и една – по средата между тях, човешкото тяло се дели по вертикала на три части – горна (шан), средна (чжун) и долна (ся), съответстващи на разделението на тройния нагревател – специфична система в организма, изпълняваща функцията да координира и регулира дейността на „главните“ органи. Горната част се намира над диафрагмата, включвайки сърцето и белия дроб, средната – между диафрагмата и пъпа, включвайки слезката, стомаха, черния дроб и жлъчния мехур, а долната – под нивото на пъпа, включвайки бъбреците, пикочния мехур, дебелото и тънкото черва.
На основата на концепцията за петте стихии (у син) – дърво (му), огън (хо), почва (ту), метал (цзинь), вода (шуй) – в „Хуан-ди Ней Цзин“ се изгражда класификационна матрица, по която се съотнасят помежду си различни органи и функции на организма. Преди всичко, по цикъла у син се свързват главните органи цзан и фу, които имат различни типове взаимодействия помежду си, главните от които са „взаимното пораждане“ (сян шен) и „взаимното покоряване“ (сян ке).
Каналите, по които според „Хуан-ди Ней Цзин“ се движи ци, се разполагат под кожата, но в отделни места се отклоняват към някой от органите. По тези канали има 365 активни точки, които се използват в иглоубождането и моксообгарянето (чжень цзю). Каналите цзин („меридианите“) са разположени по дължината на тялото, а каналите ло („колатералите“) – напречно. Съществуват 12 главни канала, които са чифтни (т. е. ляв и десен ход) и 8 нечифтни (т. нар. „чудесни съдове“, ба май).
В „Хуан-ди Ней Цзин“ е изложена фундаменталната за китайската медицина представа за подчинението на човешкия живот и функционирането на организма на универсални циклични закономерности на годишни, сезонни, денонощни и други природни цикли. Така, в хода на денонощието ци преминава по 12-те чифтни канала, обезпечавайки последователната двучасова активност на всеки един от тях.
Болестта има естеството на дезорганизация на природните и социалните процеси и представлява нарушение на съществуващата синхронизация. Заболяването на някой орган се разглежда като „излишък“ (тай го) или „недостиг“ (бу цзи) на ци в него. Здравето на организма, хармоничното равновесие на различните му видове ци и системи, също се поставят в зависимост от наситеността на „изначалната“ ци (юань ци) или „истинната“ ци (чжень ци).
„Хуан-ди Ней Цзин“ съдържа всички фундаментални теоретични постановки в традиционната китайска медицина. В него се разглеждат въпроси на хигиената и профилактиката на болестите, като се изхожда от презумпцията, че е по-добре болестта да бъде предотвратена още в зачатък. Ако вече е възникнала, то трябва да бъдат предвидени всички нейни последици. Предлагат се различни методи за диагностика, които се групират в четири групи – външен оглед, изслушване на гласа, разпит и изследване на пулса. Посочва се, че лекарят, който разпознава болестта по външния вид, се нарича висш, по гласа – съвършен, по разпита – занаятчия, а по пулса – майстор.
Обсъждат се причините и признаците на различните заболявания, методите за тяхното лечение, включително диета, масаж, лекарства, иглоубождане, моксообгаряне и др.
Оригиналната статия е написана от В. Е. Еремеев и може да бъде прочетена ТУК.