Автор: д-р Румен Стойчев
(по мотиви от статии на Борис Шойтов)
В България от няколко години се прилага един интригуващ нов метод за диагностика и лечение, който се нарича SEST.
Това е съкратеното название на метода Sequential Energy System Tuning или Последователно настройване на енергийната система на организма.
Методът е създаден от Борис Шойтов и Ян Бергер.
За SEST може да се говори и научно, и популярно, и сложно, и простичко.
Простичко казано, същността на SEST се състои в това – да се „поговори” с организма, да бъде попитан той в какво се състои проблемът му и как той да бъде решен, а после да се направи само това, което е поискало тялото.
„Разговорът” с тялото не е словесен, той става не чрез думи, а чрез докосване. Това изглежда така – човекът стои или седи, а ние се докосваме леко с два пръста до врата му.
Какво търсим, какво чувстваме там?
Чувстваме движение. Не пулса, не някаква тайнствена вибрация, а истинско движение – движението на твърдата гръбначно-мозъчна обвивка. Твърдата гръбначно-мозъчна обвивка обгръща гръбначния мозък като еластична тръба. Между всеки два прешлена, от двете страни, от гръбначния стълб излизат коренчета на нерви, които са обвити от твърда мозъчна обвивка.
Защо твърдата гръбначно-мозъчна обвивка се движи, ще обясним някой друг път, а засега е важно да се разбере, че в норма тя трябва да се движи, на всички нива. Ако на нивото на някой гръбначно-мозъчен сегмент няма движение, това подсказва наличие на проблем. А точният участък от гръбначния стълб, където липсва движение, ни дава информация къде в организма се намира актуалният проблем – независимо дали е в петата, в стомаха или на което и да било друго място, ние ще констатираме неговото наличие чрез докосванията си до шийния отдел на гръбнака, т. е. до врата. Така вратът се явява своеобразен „дисплей”, който ни показва всичко, което ни е нужно да узнаем.
Така че не се учудвайте, ако дойдете при нас по повод на болка в крака, а ние пипаме (или „палпираме”, казано по научному) врата.
Сега ще ви обясним защо е необходимо да се прави това.
Вече споменахме – по такъв начин ние „разговаряме” с организма. И той ни отговаря – чрез наличието или липсата на движение на твърдата гръбначно-мозъчна обвивка.
Какво, собствено, представлява твърдата гръбначно-мозъчна обвивка?
Тя е нещо като еластичен калъф, в който се намира гръбначният мозък. И този „калъф” е опънат от тилната кост (на черепа) чак до кръстцовата кост (на латински „sacrum”), практически дори до опашната кост.
Но се движи не само тази обвивка. Всичко в организма се движи. Всяка тъкан в нашето тяло притежава специфично, свойствено за нея движение. В норма всички тъкани на тялото се движат съгласувано и ритмично. Тази съгласуваност се проявява чрез определени посоки на движение. По принцип, това движение и неговата посока може да се почувства дори на себе си. Нужно е само да се потренира (макар засега да не ви приканваме да го правите).
И ето, по някое време древните китайци взели и се заслушали в себе си, към движението в себе си. И нарекли основните посоки, в които се движат тъканите, със звънката дума „цзин”, която (без да изпадаме в детайли) може да преведем като „надлъжна нишка”. По-късно именно самия този цзин европейците нарекли „меридиан” или „канал”. Този превод далеч не е точен, но не това е важното. Важното е, че тези меридиани или канали са свързани с вътрешните органи, а и помежду си, образувайки своеобразна мрежа. И ако движението на тъканите по хода на тези нишки (канали) е нарушено, се появява проблем. Самото това движение, впрочем, т. е. тъканното „дишане” китайците нарекли „ци” (или чи, или ки), а европейците незнайно защо решили да наричат „енергия”. Затова и за европейците по тези невидими канали тече енергия, а за китайците по хода на конкретни анатомични структури се извършва движение на самите тези структури.
Да се върнем към шията (или ако искате – към врата). Ако на нивото на някой от шийните сегменти на гръбначния мозък мозъчната обвивка не се движи, значи в някой от каналите съществува проблем. Т. е., ние опипваме съответната зона и организмът ни „казва”, че нещо в него не е наред. Това е само началото на нашата диагностика. Нужно ни е още да научим какво точно не е наред, къде точно се намира мястото, което не е наред… Докато събираме тази информация, ние понякога искаме от пациента да прави специфични конфигурации с пръстите на ръцете си. Тези конфигурации се наричат „мудри”.
Логично е следващият ни въпрос към него да бъде: Какво да правим със събраната информация?.
Отговорът е прост – с нейна помощ „поправяме” нарушението. Е, всъщност не е толкова просто.
Трябва преди всичко да си изясним какво можем да „поправим” и какво не можем, кога трябва да „поправим” и кога не трябва…
За да стане по-ясно, нека поговорим за характера на лечението по принцип.
Генерално погледнато, всички видове терапия може да бъдат разделени на два типа. Ние ги наричаме ЯНски и ИНски типове терапия. Ин и Ян са нещо като китайски първичен класификатор. Всичко във вселената може да се раздели на двойки, съставени от противоположности – ден-нощ, горещо-студено, активно-пасивно…
Та според този класификатор съществуват активни методи на лечение и пасивни методи на лечение. Под активни методи ние имаме предвид такива подходи, при които „лечителят” сам и активно определя и решава какво, кога и как трябва да бъде направено.
Ще дадем един абсолютно произволен и абстрактен пример. Да речем, че пациентът има повишено ниво на холестерол в кръвта. Първо, аз, лекарят, съм този, който решава, на база на наличните си знания, че това ниво е повишено. Второ, аз смятам, че това е лошо и може да доведе до всевъзможни беди и решавам, че това трябва да бъде променено, т. е. холестеролът да бъде върнат в границите на известната ми норма. За целта назначавам медикамент, който – както аз знам – връща холестерола в нормата.
И още един – по-близък до това, с което ние се занимаваме – пример. Пациентът има болки в гърба. Ние знаем, че това може да е предизвикано от ограничение на движението между дадени прешлени. Ние откриваме кои са тези прешлени и решаваме да отстраним ограничението на движението между тях, като за целта извършваме определени манипулации.
Всичко това са активни манипулации.
А какво представлява т. нар. „пасивен“ подход?
При пасивния подход ние предварително не знаем нищо. Ние питаме организма. Питаме го къде е проблемът, в какво се състои той и какво да правим с него (ако изобщо се налага да се прави нещо). Ако се върнем към последния пример, организмът може да ни каже: „Да, има ограничение на движението между прешлените, но то е компенсация на друг проблем, затова не го пипай, а работи ето там (и ще ни посочи съвсем друго място).” На нас ни остава само „да козируваме” и да изпълним нареждането (дори и ако не ни е съвсем ясно защо е така – важното е, че на организма му е ясно).
Това са донякъде опростени обяснения, но техният смисъл е да се ориентирате в основната идея.
Думата „пасивен”, в случая, няма никакво негативно звучене. Тя сочи само, че ние следваме това, което говори и иска от нас организмът.
В този смисъл, в метода SEST ние използваме пасивен, ински подход. Ние никога не знаем предварително къде и как ще работим терапевтично, какво организмът ще поиска от нас да направим за него и с него. Ако използваме акупунктурно въздействие, ние не знаем предварително кои точки за лечение ще избере организмът, колко ще бъдат те, какъв ще бъде начинът на въздействие върху тях… В това няма нищо страшно – ние не знаем това преди диагностиката, но в нейния край всички тези въпроси имат своите отговори – дадени от самия организъм.
Тук опираме и до един по-общ, но изключително важен въпрос – въпросът „Доколко лекарят/лечителят/терапевтът има право на избор какъв подход да прилага – активен или пасивен?”
Според нас, това право е (или следва да бъде) много ограничено. И колкото повече един лекар/лечител/терапевт клони към избор на активен метод, толкова по-голям е рискът този метод да не доведе до положителни (оздравителни) промени в организма на пациента. Доказателства за това – под път и над път. Пациент се оплаква от болки в коляното; лекарят решава, че става дума за възпаление и назначава противовъзпалителни медикаменти; те обаче не довеждат до оздравяване на пациента, а напротив – към болката в коляното се добавя и болка в стомаха. Друг пациент се оплаква от главоболие; лекарят решава, че става дума за високо кръвно налягане и назначава антихипертензивни медикаменти; те обаче не довеждат до оздравяване на пациента, а напротив – „налага се” да се добави още един медикамент, а след него – друг, и още един…
Причината не е „невежеството” на лекаря, а погрешната му нагласа, че организмът на пациента е длъжен да се подчини на неговата – на лекаря – воля.
SEST е уникален именно с това, че ни дава достъп до „волята” на организма, а нашето решение да се съобразим с нея също не се дължи на невежество. Практиката ни на лекари и хомеопати, и особено на SEST-терапевти недвусмислено показва, че само и единствено когато нашите действия са в посока на това, което организмът прави за свое добро, тогава резултатът за него е положителен.
Чрез SEST-диагностика ние може още в хода на прегледа да получим достоверна и недвусмислена информация какъв ефект би имало дадено терапевтично въздействие – било то акупресурно, акупунктурно, остеопатично, хомеопатично или друго. Като професионални хомеопати, ние естествено използваме тази великолепна възможност, защото това води до много по-голяма точност на предписанията ни.
В заключение, ще обобщим – SEST не е панацеята, за която всеки човек е помечтал поне през един миг от живота си. Панацея никога не е имало, няма и няма да има.
Но SEST е това, което ни дава реалната възможност във всеки миг от съвместната ни работа с пациента да се движим по най-късия (не винаги това е най-прекият) път към неговото благополучие.
Прочетете и статията „Какво представлява SEST?“